Когато потискаш това, което не можеш да изречеш
и светлината в очите ти постепенно угасва.
Когато усмивката ти е закачена за колан
и усещаш ударите по гърба.
Надеждата е като несъществуващо цвете,
но ти все още дишаш, защото имаш проблясъци.
Тогава намираш себе си, за да живееш.
Толкова пъти, колкото трябва, докато не проумееш.
Жиците са прикачени, където трябва, но чувстваш, че…
Явно много неща.
Обратно…
Да навием стрелките назад.
Избор на ден? Кой?
Може би… Всичките…
Този път ще е различно?!?
Дали?
Няма как да проверим.
Дните вече са в нищото.
“Внимание… Внимание…
Влакът пристигна на последната гара.
Моля пътниците да се ориентират към слизане.”
Хубавото е, че…
Ще се наспим, а сънищата ще са еднакви за всички ни.
Следва…
Ритуал… Към спасение?
Какво представлява той, като няма нищо за сравнение?!?
Обвивката влиза в обитание на някоя дупка.
Всичко потъва…
Шттттттт…
Изхриптяват няколко звука.
Отгоре ли… Отдолу ли…
Навсякъде има живот, но ние вече не дишаме.
А преди това?
Някога вярвахме, че достатъчно дълго ще тичаме.
А сега?
Какво се случва? Нова Година ли е?
Сигурно има увеселение.
Утре…
Не мога да видя..
Ами ти?
И ти така.
Вече сме заспали в пълно уединение.
Бродят безброй причудливи форми в един свят под похлупак.
Докато има вечер…
Ще загребваме отгоре с огромен черпак.
Може би обитаваме в някой ъгъл на дъното.
Затваряме, отваряме очи, тук сме… отговаряме…
Няма да спрем да загребваме, но в един момент ще последваме.
Догато изчезнат сетивата и повече не се усеща топлината,
и стъпките станат спомени в цимент, а движението заглъхне в отиващ си момент.
Тогава…
Можем да намерим време и да поговорим.
Но…
Защо ли не успяваме отново да си отговорим?
Сигурно вече сме заспали през ред.
Сигнал за разбуждане. Това ли търсим?
Уви! Невъзможно е!
END!