Прекалено кратък път!
ЗА да се криеш вечно
зад маска.
Вечност ли?
Тя
е за друг свят,
а тук
на оставащото време
ИЗОБЩО НЕ МУ ДРЕМЕ!
Бърза! Не спира!
Само от теб зависи!
ДАЛИ
ЩЕ си вземеш
поукa?!?
ДОКАТО се излежаваш
зад розова пролука.
Прекалено кратък път!
ЗА да се страхуваш от всичко.
Прекалено кратък път!
ЗА да мислиш само за плът.
Прекалено кратък път!
ЗА да не казваш
каквото мислиш.
Прекалено много истини!
Чакат да ги признаеш.
Твърде кратко дреме!
ЗА да ухае само на хубаво време.
Какъв смисъл има,
ако живееш в плътна илюзия?
ИСТИНАТА…
Дори
да е тежка.
Прави от човек…
Някакъв опит за смислена грешка.
Правиш мускули…
Прави ги!
Щом го желаеш.
Твоя воля,
но само
това ли?!?
А когато погледнеш назад?
Тялото вече няма да гледа
с изглед на страст.
Хайде!
Трупай още активи
в мускулните си стативи.
Тогава подозираше ли,
че няма повече време?
Тогава съзираше ли,
че няма какво да ти се отнеме?
Ти идваш с нищо,
а
и с такова си тръгваш.
Има единствено обич
към някого… към нещо…
Тогава
би разбрал и…
За какво му дреме, а после спира без време…
Ромео!
От истината боли,
но без нея е страшно.
Защото в угасващ миг.
Съзираш!
И ти става прекалено тясно.
Нямаш време да се укоряваш.
Просто излиташ нанякъде,
а на времето изобщо не му дреме
Продължава!
Облича нова душа в поредното тяло.
Ти чакаш отново ред, но не започваш всичко от начало.
Всеки следващ път…
Истината се избистря.
Да осъзнаеш…
Дори за миг.
Тялото дълбоко.
Душата някъде високо.
Мисъл… смисъл… по-добре е от благоуханни пози.
И те са много добри,
но се превръщат в пепел от рози.
