Петното, разхвърлящо тялото…
Вече е твърде навлязло…
Иска да си тръгне…
Ще го направи, защото усеща…
Трябва да избяга…
Бързо… много бързо…
Всичко това… чувствата… болката…
Излита в безтегловност, защото усеща нюансите.
Очите… търкалят сълзите, карайки ги да се смеят.
Получава…
Емоцията… причинява…
Причинява болка.
Понякога… хубава…
Но сълзите… парят… парят… ужасно парят…
Какво е да си нормален?
Понякога… се питат,
но сякаш… не искат да знаят.
Просто питат…
Знаят… понякога трябва да боли… до дупка…
Иначе… отговарят…
Какъв смисъл има от храната,
когато тя запълва просто глад?
Ако беше възможно… вероятно…
Щяха да утоляват само жаждата.
Има и друг смисъл.
Не искат… не искат… да го крият от очите…
Понякога е там… в болката…
Чрез нея откриват истината.
Заблудата… сковава в поза…
В замръзнала гримаса…
В незнанието за истината…
Петното… разхвърля сянката… навсякъде,
превръщайки болката в човек.
Сълзите са заключени в сандък,
но напират да излязат, когато най-малко са очаквани.
Скачат… търкулват се по страните,
защото изпълняват своето предназначение.
Какво е да си нормален?
Тя… не иска да знае… просто пита…
Предпочита… повече да не го прави…
Каквото и да е… избира да сочи към истината.
