Вчера седях на поляната в пъстър и чуден килим.
Но после отвори се ямата, която в пръстта прокърви.
Светлината изчезна със слънцето, настана студ и тъма.
Постепенно цветовете угаснаха и всичко потъна в мъгла.
Първо посърна зеленото, погълнато от своята скръб,
после си отиде и синьото, потънало в тъмната кал.
Червеното достигна до истина, разтвори се в своите сълзи,
едва пулсиращото оранжево – и то не успя да се спаси.
Така се редяха и другите, потъвайки нейде в нощта,
а капките бавно се свличаха, отваряйки рана в пръстта.
Днес гледам към теб и е тъмно,
а ти си тих и студен.
Очите ти вече не могат да видят
пъстрата полянка, която е пред мен.
Не искам да спра да те връщам,
в мислите ми си все още тук и сега.
Не искам, не искам да се сещам и мисля
как бързо потъна в пръстта. Какво ме вдъхнови?!
Посветено на дядо ми.